За моловете и българите

Още с навлизането на моловете, на чийто бум сме свидетели в момента, в нашето общество се оформиха три основни групи хора спрямо отношението им към моловете. Първото разделение е обичайното първично на харесващи и нехаресващи, което го има навсякъде и не е особено интересно за разглеждане. Първата група обаче, тази на харесващите се разделя на две по-малки такива, които ще наречем не съвсем точно – имащи и нямащи.

С отварянето на първите молове се появиха и първите шеги и закачки свързани с гореспоменатата подгрупа на нямащите. Предмет на тези шеги в повечето случаи е прехласването и предаването на моловете на един статут на едва ли не свято място, което по-добро от всичко досега и самото присъствие на човек в него му предава една по-модерна и даже яка светлина. Молът стана за много хора не място за пазаруване и развлечение, а забележителност, нещо като музей на бъдещето. И понеже входът там е по принцип е безплатен, посещаемостта е по-голяма от на всички истински музеи взети заедно.  Естествено за имащите нещата не стоят въобще така, те също се радват на моловете, все пак са от категорията „харесващи”, но го правят по свой собствен „имащ” начин. Те виждат в него практичността, удобното паркиране, наличието на супермаркет и всякакви други магазини, които могат да ти потрябват, както и храни и набор от забавления.

Не точно по темата, но вярно за доста хора

В основата на това разделение, този български феномен, както вероятно се досещате, е държавата. Или по-точно българската действителност. Причините за нея са много и се обсъждат постоянно навсякъде, така че няма да се спирам на тях. Ще се спра на връзката между нея и отношението на хората към моловете. Както казах по-горе, имащите гледат на мола от практичната му страна, те отиват, употребяват го според нуждите си и си заминават. Било то да напазаруват, нахранят или да гледат филм. Отиват там с ясна и конкретна цел. Една от тези цели, по характера си съвпада с целта на нямащите, но осъществяването става по друг начин. Имащите отиват да гледат филм в мола с цел да избягат за малко от реалността. Хората го правят постоянно защото е полезно и приятно, разбира се, било то чрез книги, филми, игри или излети в планината и т.н. В случая гледат филм, отиват, избягват от реалността, наслаждават се, връщат се и си заминават по живо по здраво, без никой да обръща внимание или да се шегува с това. Защо да се шегува човек с нещо толкова нормално като ходенето на кино ли? Защото същото нещо там правят и нямащите, но в техния случай това вече не е толкова нормално.  Защото за тях самото присъствие в мола е бягане от реалността. От панелките, от мръсните улици, казаните, кучетата, гъчкането в градския транспорт, чакането по опашки и т.н. Те не употребяват мола, както имащите, те го изживяват, както първите изживяват филмите, които гледат. И това всъщност не е смешно, а по-скоро тъжно. Тъжно е защото нещо, което трябва да е достъпно като месната бакалия, се оказва че за повечето хора е оазис сред градската сивота.  И когато по-горе казах, че е музей на бъдещето, всъщност исках да кажа, че е по-скоро музей на Европа. Хората са били из Европа, виждали са как е там и си представяха, че когато станем част от нея, изведнъж и тук ще стане така. И дано някой ден да стане, засега обаче, едно от много малкото неща, които са общо взето същите като в европа, това са моловете. И нямащите отиват там и се радват, как е чисто и приятно, лъскаво и украсено. И виждат по витрините същите неща, които са виждали из Европа и се чувстват добре, някой ден може би ще си купят нещо, ако поспестят. Но и разходката им стига, както имащите са доволни без да имат нещата, видяни във филма, така и те.  Имащите обаче протестират, нямащите им се пречкали, видиш ли, с безцелното си мотане им развалят удоволствието.  Това, което не осъзнават, е че без тях, удоволствието им щеше да е наполовина по-малко. На много малко хора би им било приятно да пазаруват в пуст магазин, където продавачките са в пъти повече от купувачите и следят всяко твое движение. На всеки му се е случвало и знае, че не е приятно. Още повече, когато си от нямащите и продаващите усещат още с влизането ти с досада и евентуално престорена учтивост изчакват заминаването ти, за да си проверят за 318-ти път фейсбука.

Естествено пръст в това имат и самите търговци, сякаш нарочно правят така, че стоките им да са достъпни само за подчертано имащите, работейки с трицифрови надценки и от време на време правещи „шокиращи” намаления, убеждавайки ни, че едва ли не ни подаряват невероятните си едноцветни тениски, които необичайно много приличат на обикновените едноцветни тениски продавани в магазини извън мола обаче…

Нарочно не споменах въздесъщата криза, която е временно явление вероятно доста по-краткотрайно от гореспоменатото.

Някои хора сигурно ще си кажат „ Е хайде сега, чак пък толкова, тоя го направи мола храма Господен” , на тях ще кажа: Честито, Вие сте от имащите! В крайна сметка, се оказва, че нямащите същност нямат в общия случай доста надценени и често непотребни материални кхъм.. блага. Идеята на всичко това беше не да кажа това е добро, това лошо, а хората да погледнат за момент и другата страна на нещата, преди да направят заключенията си.

Job on demand

Неведнъж тук е ставало дума за това, колко хмм.. фрустриращо може да е да се занимаваш цял живот с нещо, което не ти е съвсем присърце, но нямаш особен избор.  Няма какво да се лъжем, повечето хора не работят това, което наистина искат, дори да работят нещото, за което са учили, то често е избрано поради причини различни от „това искам да работя“, било то защото тази работа е престижна, печели се добре, трябва да поемеш семейния бизнес и т.н.  Разбира се, нямам нищо против всичко това, ясно е че за тази част от хората работата е начин да издържат себе си и семействата си и да си осигуряват каквото искат, а не начин на живот, така че ок, няма проблем, така е било така и ще бъде.

Нямаше ли да е хубаво обаче, ако човек можеше поне веднъж в живота си, за някакъв малък период от време, да работи мечтаната работа, да види дали наистина е както си е представял. Това именно е идеята на „Job on demand“ , поне както аз го виждам. Става дума за някаква фирма примерно, която има връзки във всякакви сфери и когато при тях отиде клиент и каже искам да работя едисикакво за 5 дена, те се свързват с когото трябва и му дават оферта.  Тук обаче идва един от основните проблеми. Понеже хората обикновено не са квалифицирани за своята работа мечта то се предполага, че работодателите нямат интерес да ги вземат на работа, било то и за 5 дена. Затова, както всички услуги, така и тази ще трябва да е платена. Проблемът е в това, че хората не мечтаят да са чистачи или сервитьори, а примерно балерини или DJ или някакви други яки работи, които генерират сравнително големи приходи, тоест евентуалните загуби, които ще трябва да компенсират слагайки теб на поста, ще наложат увеличение на цената. Сега не знам точно как би изглеждало ценообразуването на подобна услуга, но мога да си представя, че няма да е от евтините, но да приемем, че няма да е и само за богатите.

Както аз ги виждам, нещата изглеждат така, работи си човекът X нещо, заделя си по малко пари и след известно време, като реши, че е събрал максимумът, който би дал за подобно нещо, отива в дадената фирма и казва „Така и така, винаги съм искал да бъда футболист и да играя в Левски!“. От фирмата казват „Ок, до седмица ще имате оферта“ и след това се свързват с футболния съюз, с управата не Левски и т.н., с когото трябва, намират начина и след седмица казват „Може да стане, Левски играят със Скакавица за купата, предния мач са били 4:0 и нямат против да сложат в отбора един слаб играч, цената е 1000 лева“ , човекът X казва „Добре, супер“  договри ала-бала и готово, всички са доволни.  Сега ще кажете: „То има много хора които ще искат да играят в Левски за 1000 лева“ , първо – всичко е условно, колкото да дам пример, второ, ако има много, няма да е 1000 лева, а 10000 лева, ако трябва ще обявяват търг за мястото във всеки незначителен мач, това не е важно.  В друг мащаб някой богаташ може да иска да играе в Реал Мадрид примерно и да е готов да даде и един милион за участие в мач.   А някой друг пък, може да си плати да е пилот във Формула 1 за едно състезание, след съответна подготовка, разбира се, пък било то и в някои от малките отбори, на които колите им и без това често отпадат. Друг пример. На мен винаги ми се е струвало яко да си диригент, обаче не бих отделил незнамсиколко години в учене и практика, за да стана истински диригент. Затова пък бих дал определена сума за кратък курс и шанс да дирижирам истински оркестър (те така или иначе ще си свирят, както си знаят) на истински концерт, дори да е организиран само заради прищявката ми, все пак затова си плащам.  Има и по-лесно изпълними, например да караш багер, уговаряте се, пращат те някъде, инструктират те, копаеш каквото копаеш и си тръгваш доволен.

Добре де, някои няма да са въобще изпълними

Въобще възможностите са много, но човек не може сам да си ги осигури тези възможности, затова трябва да има предприятие с нужните хора и ресурси, да го предложат на потребителите.  Естествено, не за всички работи ще е възможно, никой няма да ти даде да оперираш човек или да си авиодиспечър, но в подобни случаи може поне да се осигури наблюдение на тези дейности.  Някои съществуващи примери за подобна практика са космическите туристи, 20 милиона и си в космоса,  естествено не може всеки, хората си минават през тежка подготовка.  Предполагам всеки може да се сети за поне една работа, за която би платил, да поработи поне малко, дори щастливците, на които им плащат, за да я вършат.

п.п. Ако Вие, който четете това, сте изпълнителен директор на голяма корпорация, или просто милионер, търсещ да инвестира пари в ново начинание и сте заинтригуван от гореописаната идея, моля свържете се с мен, с радост ще изчистя детайлите и ще се заема с управлението на екипа отговорен за изпълнението.

Pulling it off

Така и не намерих подходящ превод на български на горния израз, затова ще трябва в името на ентрито да го побългаря малко. Както и да е, за незапознатите, „to pull off something“ в смисъла, за който ще говоря, е да можеш да направиш нещо, но не само да си способен да го извършиш физически, ами и да ти подхожда един вид, да е в синхрон с твоята личност. Прозвуча малко сякаш е нещо мега възвишено, но се надявам по-долу да стане ясно.

Всеки човек има набор от неща, които може да pulloff-не, било то неща за казване, за правене, за обличане и т.н.  Някои от тези неща хората правят редовно в ежедневието си, други по-рядко, но когато ги направят, останалите ги считат за нормални за тях, защото са в зоната на нещата, които могат да pulloff-нат.  Примерно имаме човека X, за когото се знае, че е добър и културен и възпитан и в един слънчев ден по една или друга причина човекът X казва за някого „Тоя е ебати тъпото копеле!“ при което всички присъстващи се стъписват и споглеждат учудено. Защото човекът Х не може да pulloff-не подобна реплика. Той може да си я помисли, но ако я изкаже, реакцията е съвсем различна от тази когато някой друг, човекът Y, всеизвестен простак примерно, я каже. Човекът Y пък, макар и простак, също не може да pulloff-не всичко, не може примерно да направи забележка на някой, че е объркал нещо, защото кой е той, простака, че да поправя другите, абсурд. Но пък може да изказва всевъзможни коментари за другите, без те дори малко да се обидят, защото голяма работа, това е мнението на простака, не сме очаквали да каже друго…

Според мен е от особена важност всеки човек да има реална представа за това какво може да pulloff-не. Това понякога изисква известна доза експеримент, от време на време да пробваш неща които са леко извън характерната ти зона, после повече и така докато не стигнеш границата, което обикновено разбираш като вече си я преминал. Важното е да е в границите на умереното, а не изведнъж да хвърлиш някоя бомба и после нищо вече да не е същото. Защото работата е там, че хората често вътрешно не са такива, каквито са възприети в обществото, или поне не съвсем. В главата на човек мислите прииждат постоянно и не се съобразяват с това, какъв е статуса на човека сред околните. Работата на човека обаче е да отсее тези мисли и да реши кои могат да станат обществено достояние и кои по-добре да останат за него си.  На мен примерно ми се е случвало много пъти в различни ситуации да ми се иска да кажа нещо, което изречено от простака би било доста смешно,  но казано от мен ще е по-скоро „what?“ , демек не мога да го pulloff-на и единственото, което ми остава е да се посмея наум. Ако реша че нещо е по-скоро до границата често го казвам и дори да се окаже неподходящо поне си се посмивам наглас. Обичам когато се разсмивам, но да не се отклоняваме от темата.

Me pulling off хартиена торба с дупка  на главата + оливане.

Подобно е положението и с действията, примерно на така наречените „свалячи“  им е някак си от само себе си позволено да се държат по-дръзко и нахално с момичетата, задявайки ги(това звучи малко соц, лол) и в отговор получават неща от рода „офф, престани, ужасен си“ etc.  но ако някой без подобна слава пробва нещо такова отговорът ще е по-скоро „КВО СИ ПОЗВОЛЯВАШ БЕ?“ + като екстра, прекъсване на всякакви взаимоотношения с дадения.  Същото се отнася и за неща, които хората правят като са пияни примерно, едни каквото и да направят сякаш всичко им е простено, защото, oh well, пиян е бил, други обаче явно заради имиджа си трябва да притежават някакъв свръх контрол, оverwrite-ващ пиянството, иначе отива коня у ряката(най-после имаше къде да използвам този израз).

Същото е и с дрехи, украшения, татуировки, пиърсинги и т.н. и т.н., човек веднъж влезе ли в образ, така да се каже, най-добре е да си седи в него, защото започне ли много да криви насам-натам изведнъж никъде не се вписва, а това определено не е ничия цел.  Сега някой ще каже „е добре, щом му идва отвътре на човек, той си е такъв, нали навсякъде ни казват БЪДИ СЕБЕ СИ!“ … well… това е то да бъдеш себе си, да бъдеш образа, който си си създал.. всъщност, понякога дори не си го създаваш сам, ама няма как, трябва да го поддържаш. Да бъдеш себе си не значи да изричаш всяка простотия, която ти хрумне, или дори да не е простотия, всъщност. Ако вземем пак простака от по-горе, примерно взема участие в разговор с някакъв адекватен коментар и какво? „на умен ли се правиш, а-у..“ Не става, стига човек да знае за себе си, че не е простак или че от време на време е, или каквото и да е, за което другите не знаят, няма проблем.  Важното е да има вътрешен мир, ААУуууУУуумММммМмм…

Имах и други примерни, но мисля че идеята стана ясна, ако някой иска, може да сподели в коментарите какво не е успял да pulloff-не (сякаш ще има коментари..)

Страховития ЪНДЪРГРАУНД!

Нямам предвид гангстери и други криминални лица, а чисто и просто подземните паркинги(паркинзи?). Може и да греша, разбира се, но съм останал с впечатлението, че повечето български шофьори все още имат някакъв скрит страх към подземните паркинги. Естествено никой уважаващ себе си шофьор не би признал, ако е така, понякога си е доста очевидно.  Когато няма избор, ясно, ще неще, шмугва се в паркинга. Когато има, обаче, както е примерно с mall Varna, хората искат ако може да спрат някъде отвън. Ако ще да е адския студ, дъжд, вятър, сняг и т.н., първо се пълни външният паркинг и после вече подземните нива (виж по-горе „няма избор“).  Не знам дали се дължи на по-кратките и някак по-несериозни шофьорски курсове през последните години или просто защото самите подземни паркинги са общо взето новост за българия и хората не са свикнали. Може би е заради самата им структура, тесни улички, множество колони, в кото можеш да се блъснеш/сурнеш,  както и множеството коли евентуално, тогава вече е кошмар.  Друга вероятна причина сигурно са филмите! Кажи-речи във всеки втори екшън има сцена в подземен паркинг, където гонят/убиват/блъскат някого или просто въртят далавери.

Почти съм сигурен, че така ги виждат.

Нищо чудно че хората имат едно наум преди да отидат в подобно място, все едно да отидеш в little Italy през 30-те и да си кажеш „Я този малък семеен ресторант с дебел барман и костюмирани мъже, неядящи нищо, изглежда уютно, хайде да хапнем тук“.

Лично аз, като един неактивен шофьор, също бих избегнал всячески влизането в подземен паркинг, но все пак за всичко си има първи път, така че когато това се случи, непременно ще докладвам (но най-вероятно няма).

Това е нещо като промо за новото ми гига ентри относно моловете, което няма нищо общо с паркингите им и ще види кибер свят най-вероятно по-късно тази седмица (и като казвам тази, имам предвид следващата).